Диригентът Димитър Димитров оставя трайна следа в 100-годишната история на Старозагорската опера

На 1 юли 2025 г. Старозагорската опера отпразнува точно 100 години от създаването си. През почти 40 от тях в музикалния храм работи Димитър Димитров (1929 – 1999). В началото като цигулар, след това като диригент, главен диригент и главен художествен ръководител, а от 1979 г. и като директор на първата извънстолична опера у нас.
Димитър Димитров, към когото всички се обръщат с уважителното „маестро“, е ключова фигура в развитието на театъра и основен стълб за поддържането на високи стандарти в работата.
„Много задълбочено работеше. В т.нар. Малка зала, която за нас бе свещено място, репетирахме с певците, там ансамблите се изработваха в детайли“, каза в интервю за БТА Савина Кулова, която е пианист в Старозагорската опера от 1967 г. до 2006 г.
„Димитров държеше на това как се развива фразата, къде се диша, колко е дълга короната. Събираше ни нас, корепетиторите, и обясняваше какви са темпата. Пускаше ни записи на по-непознати заглавия. Много дисциплиниран, никога не закъсняваше“, добавя Кулова.
Тя си спомня как при прослушването й за постъпване в операта Димитров й е дал да свири на прима виста „Сватбата на Фигаро“ (Моцарт), а първите й репетиции са с „Травиата“ на Верди.
„Винаги беше изряден – изгладен, подреден. Преди спектакъл винаги си преглеждаше партитурата. Навремето щимовете се пишеха на ръка и имаше грешки. Той лично ги сравняваше с партитурата и поправяше, ако има нещо сбъркано. Димитров беше строг и взискателен. Не разводняваше репетициите с празни приказки“, разказва Савина Кулова.
Тя допълва, че диригентът е харесвал най-много Пучини. Често е слушал интерпретациите на Караян и например е ползвал неговия запис на „Бохеми“ от 1972 г. с Павароти и Мирела Френи като еталон в работата.
Своите спомени за Димитров пред БТА сподели и басът Александър Марулев, който е бил и директор на Старозагорската опера от 1998 г. до 2003 г.
„Запознах се с Димитров през 1979 г., когато започнах работа в операта. Почти всички централни партии съм ги учил с него. Беше перфекционист, стриктен, взискателен. Не търпеше посредственост“, каза Марулев, който е в Старозагорската опера вече 46 сезона.
Той припомни, че Димитров е бил главен диригент на операта над 30 години и определи този период като „цяла епоха“.
„Театърът беше подчинен на неговата естетика и професионализъм. Всички изпитваха респект и уважение към него. Димитров беше с твърд характер, държеше на позицията си, това може и от зодията да е. Помня рождената му дата – 11 юли, защото моята дъщеря Лили е на 12 юли“, разказва Марулев, добавяйки, че освен работни има и много лични спомени с диригента.
В онези години много музиканти, певци и балетисти са почивали на къмпинг „Градина“ и често са били заедно на морето.
Няколко месеца преди Димитър Димитров да почине, с него се запознава д-р Емилия Жунич, главен асистент в Институт за изследване на изкуствата – БАН, а от 6 години и отговарящ за архива на Старозагорската опера.
През 1998 г. тя работи във фирма, която отпечатва програмите на операта, и до този момент познава диригента „само в гръб, гледайки го от залата“.
„Дойдоха материалите за концертно изпълнение на част от „Дон Жуан“ от Моцарт и видях, че липсва една ария. Позвъних в операта и беше трудно да се свържа с някой, който може да помогне, защото беше петък следобед. Концертът беше във вторник и нямаше време за отлагане. Помолих ги да ми дадат телефон на Димитров, за да го питам. Свързах се с него и му предложих да ида до дома му, за да уточним програмата“, разказва пред БТА Емилия Жунич.
„Аз ще дойда утре при вас. Не ми е удобно да ви разкарвам, още повече, че ние сме допуснали грешката“, казва Димитров и се уговарят за среща в 10 сутринта в офиса й, намиращ се близо до хотел „Верея“.
На другия ден, точно в 10 без една, той е на вратата с букетче и някакви бисквити, за да почерпи за навременната реакция.
„Оправихме грешката в програмата и започнахме да си говорим за опера, за спектакли. Беше му любопитно как се е появил интересът ми към операта. В сладки приказки не усетихме как е станало един-два следобед. Димитров всъщност беше тръгнал към пазара и почти го изпусна заради дългия ни разговор“, спомня си Жунич.
Няколко дни по-късно, на 17 ноември 1998 г., концертното изпълнение на „Дон Жуан“ минава успешно с участието на Мартин Илиев (Дон Жуан), Никола Кутин (Командора), Галя Ташева (Донна Ана), Александър Марулев (Лепорело), Васил Станишев (Мазето) и др. Димитър Димитров е в ролята на гост-диригент, тъй като през 1994 г. се оттегля от активна дейност и се завръща в операта само за отделни спектакли.
През февруари 1999 г. Димитров приема да дирижира „Тоска“ (Пучини).
„От доста време имаше проблеми със сърцето. Последната ми репетиция с него бе в дома му, две седмици преди да почине. Репетирахме арии с млада певица“, спомня си пианистката Савина Кулова.
На 5 февруари 1999 г. тя има насрочена репетиция в операта с друга певица и Димитров.
„Стана 12, а той не идваше. За първи път закъсня и ми мина една тревожна мисъл. Малко след това виолистът Слави Тенев и баритонът Денчо Белев отидоха до дома му и видяха през прозореца, че е паднал на пода“, спомня си Кулова. 
По злощастно съвпадение в същия ден в болницата умира и дългогодишният художник и сценограф на Старозагорската опера Петър Русков (1920 – 1999).
„Димитров, Русков и режисьорът Георги Петров бяха трите стълба на операта в продължение на десетилетия. На тях дължим множество отлични постановки“, обобщава Савина Кулова.
Кратка биография на Димитър Димитров
Димитър Йорданов Димитров e роден на 11 юли 1929 г. в Кюстендил в семейство на музиканти. Още от деветгодишна възраст той живее в Стара Загора при вуйчо си Георги Стоянов, който е дългогодишен концертмайстор в операта.
„Вече свирех на цигулка и усещах магнита на музиката в полутъмната зала на театъра. Но до края на гимназията не бях взел решение. Удаваше ми се рисуването, готвех се дори да кандидатствам архитектура. Но започнах първите си опити в дирижирането с младежкия ансамбъл „Никола Вапцаров", а като войник служех в Ансамбъла на трудова повинност. Работата ми с този оркестър, контактите ми с големите наши композитори Любомир Пипков, Димитър Петков, Тодор Попов, които присъстваха на репетициите на своите творби, ми дадоха куража да се отправя към Консерваторията“, разказва Димитър Димитров в интервю през 1994 г.
Той завършва Българската държавна консерватория през 1958 г. в класа по хорово дирижиране на проф. Димитър Русков, по-късно специализира оркестрово дирижиране при Васил Стефанов. През 1947 – 1950 г. и 1952 – 1953 г. е цигулар в оркестъра на Старозагорската опера. В периода 1958 – 1994 г. в Старозагорската опера се изявява като диригент, главен диригент (1963), главен художествен ръководител (1965) и директор (1979). 
Под негово ръководство театърът в града придобива нов облик, на сцената му пеят цяла плеяда известни певци – Николай Гяуров, Райна Кабаиванска, Анна Томова-Синтова, Гена Димитрова, Никола Гюзелев, Веселина Кацарова, Стефка Минева, Христина Ангелакова и др.
По негова инициатива през 1967 г. започва ежегодното провеждане на Декемврийски музикални дни, които след откриване на новата оперна сграда през 1971 г. прерастват във Фестивал на оперното и балетното изкуство.
Димитър Димитров е носител на орден „Кирил и Методий“ първа и втора степен, първи награди от национални прегледи на оперното изкуство (1979 и 1985 г.), голямата награда на Стара Загора за цялостна музикална дейност (1988). През 1996 г. получава званието „Почетен гражданин на Стара Загора“.
Димитър Димитров умира на 5 февруари 1999 г.
„Димитър живя живота си верен на максимата „Не сме се събрали да се обичаме, а да работим“. Въпреки че грееше, когато усети искрена топлота у някой. Може би в такива мигове най-ясно проличаваше самотността му. Усетих я безнадеждна, непреодолима, когато застанах до гроба му на панихидата“, пише музиковедът Розалия Бикс в книгата си „Оперният театър на Димитър Димитров“ (2001 г.).
/Отдел „Справочна“/БС/РШ/Използвани източници: Енциклопедия България, София, 1981, т. 2, с. 321; Кой кой е в българската култура, Варна, 1998, стр. 157; в. „Работническо дело“, бр. 361, 26 юли 1984; в. „Континент“, бр. 31, 8.2.1999